В една дълбоко емоционална и човешка вечер, писателят Стефано Пизу (Stefano Pisu) разговаря с Джованна Касаполо (Giovanna Casapollo) за нейното лично пътуване през страданието и възраждането – история, която тя смело описва в книгата "Il male di vivere ho incontrato" (2025). Това не беше просто представяне на книга, а събитие, превърнало се в истински акт на съпричастност и растеж за цялата общност.

Публиката остана дълбоко впечатлена от смелостта на Джованна, с която тя се разкри. Тя сподели, че нуждата да разкаже преживяното произлиза от дълбока вътрешна необходимост за освобождаване. Дълго време е носила мълчалива болка – трудна за обяснение, още по-трудна за приемане. В един момент усеща, че трябва да я превърне в думи – за да й придаде смисъл и, може би, за да я направи по-лека.

Благодарение на включването на специалистите д-р Виницио Подда (Vinicio Podda) и д-р Алесандра Онис (Alessandra Onnis), темата за депресията – все още често обвита в мълчание – беше разгледана в дълбочина. Джованна признава, че не е очаквала личният ѝ разказ да отвори толкова значим обществен диалог. Започва да пише, за да подреди мислите си, но с времето осъзнава, че думите ѝ могат да дадат глас на много други, които страдат – в мълчание, със срам, със страх. Ако книгата ѝ е помогнала поне малко да наруши тази тишина, тогава – казва тя – „всяка описана болка вече има смисъл“.

Особено място в разказа ѝ заема следродилната депресия – тема, за която често не се говори достатъчно. Джованна я избира неслучайно: това е болка, която се появява в момент, когато от една жена се очаква единствено щастие. Тя описва как умът и тялото понякога вървят в противоположни посоки – и че именно в тази двойнственост трябва да се намери истината. За нея майчинството не е само светлина – то може да носи и сянка, объркване, страх. И говоренето по тези теми е не само важно, но и животоспасяващо.

Книгата ѝ е написана от първо лице, с език, напомнящ интимен дневник. Джованна определя писането като терапия, но и като опит да намери език, с който да се свърже с другите. Нейният вътрешен монолог не е изолиран – той е протегната ръка към онези, които имат нужда да бъдат разбрани. По време на вечерта, четенията на актьора Фабио Манкони (Fabio Manconi), съпроводени от китарата на Марчело Конгиу (Marcello Congiu), създадоха особено силен емоционален заряд. Джованна сподели, че е била дълбоко развълнувана да чуе думите си, произнесени от друг – защото така те стават част от общото преживяване, част от една колективна болка, която вече не е само нейна.

С вълнение и съпричастност, Джованна отправи послание към всички, които преминават през трудни периоди: „Не се страхувайте да потърсите помощ. Болката не е вина, а говоренето за нея е акт на сила, не на слабост.“ Тя призова хората да се обграждат с разбиращи и емпатични специалисти, а когато е възможно – да пишат. Защото понякога думите могат да бъдат първата крачка към изцелението.